Искам да ви представя една „техника” за откриване на разговор, особено, когато е с някой, който – поне първоначално – изглежда затворен и не гори от желание да разговаря.

Класически случай на неефективен опит за стартиране на разговор е този, в който единият прави всичко възможно да накара другия да реагира, но постига единствено това, което наричаме „вадене с ченгел от устата”. Когато попитам как точно са се опитали да задвижат разговора, отговорът е: „Задавам му въпроси, питам как е било в училище/на работата. Питам какво му има, дали има нещо, което го тормози” и тн. Този подход показва, че вместо стартиране на разговор, се започва нещо, което повече прилича на разпит. Надеждата на разпитващия разбира се е да постигне откритост, доверие и споделяне, но често пъти се получава обратен ефект. Защо е така?

Преди да влезем в нечий дом, обикновено позвъняваме или почукваме. Не нахълтваме без предупреждение а когато чуем „Влез!“знаем, че другият ни е поканил и е готов да ни обърне внимание. Личното пространство на всеки от нас е нашият вътрешен, психичен дом. Навлизането на непоканени гости лесно може да бъде възприето като агресия или нарушаване на това пространство. Подобно на физическото гостуване, за да сме добре дошли в общуването, също може да ни се наложи да почукаме на вратата на другия. Как става това?

При почукването е необходимо да се представим – кой чука и защо. В нашия случай това представяне означава да споделим какво е живо в нас и какво ни се иска да постигнем с разговора. Така другият ще може да прецени дали иска да ни приеме или не, но при всички случаи ще запази усещането за това, че личното му пространство е било уважено.

Ако вместо: „Кажи ми как си, нещо тревожи ли те?” започнем разговора с разкриване на собствената ни мотивация за това да го инициираме и кажем: „Когато те видях да мълчиш през цялата вечеря, се чувствам разтревожен/а, защото ми се иска да знам дали има нещо, в което мога да ти помогна. Би ли ми разказал какво ти е?” – другият ще има ясна представа за намерението, с което го заговаряме. Въпроси като „Защо, какво и как?” понякога имат обратния ефект от това, което ни се иска. Бихме имаме по-голям шанс за успех в желанието ни за споделяне и разкриване, ако ние първи направим крачката към това да споделим и да се разкрием.

Няма гаранция, че след почукването ще ни бъде отворено. Възможно е другият да има нужда от време със себе си, от преосмисляне или нещо друго, и свързването с нас да му е по-слаба потребност. „Почукването“ е вид покана, с която изразяваме своите чувства и нужди и едновременно с това показваме, че зачитаме пространството на другия и сме отворени и за отказ. Това отношение може да не доведе до незабавен резултат – другият действително може да откаже разговор в момента, в който ни се иска. Но атмосферата на доверие и откритост се гради с времето и „почукването” е едно от нещата, които винаги можем да правим, за да покажем, че ценим тези две неща.

Упражнение:

Следващия път, когато решите да започнете разговор с някого, за да разберете повече за него, най-напред се запитайте вие как се чувствате в ситуацията и от какво имате нужда. Започнете разговора като изразите най-напред  себе си и вижте какъв ефект има този вид покана. Ако получите отказ, вместо да го приемате лично, помислете какви нужди може да има другият, заради които е избрал да каже „не“.

Картите от комплекта Емпатико могат да ви бъдат ценен помощник в развиването на речник на чувствата и нуждите. Комплектът съдържа 40 чувства и 60 нужди, както и различни упражнения и теми, с които да развиете умението си за емпатично общуване. Можете да поръчате Емпатико от тук.

Автор: Естер Гомбаш

Почукай преди да влезеш!