Да даваш емпатия понякога е като да белиш глава лук. Под всеки слой от обелка изниква нова такава, понякога е сълзливо, друг път жилаво, но ако не се откажеш, тогава колкото по-навътре навлезеш, толкова по-крехко и сладко става. Нуждите, които откриваме в началото на един емпатичен диалог понякога са само външната, най-очевидна обвивка. А кога можем да кажем, че сме достигнали най-същностната нужда, ядрото на преживяването, коя е точката, в която можем да бъдем сигурни, че сме дали всичката емпатия, от която другият се е нуждаел?

Мога да ви разкажа продължението на историята с количките. След неколкочасовите мъки и прозрението ми, че е време и аз да заявя себе си, доволно плеснах с ръце и се радвах как синът ми търси други варианти да удовлетвори нуждата си от нещо ново и вълнуващо.  Но привечер, след като се ядосах, когато отказа да разговаря с баба си по телефона и отворих нов разговор помежду ни, дойде съкрушителната реплика от него: „Днешният ден беше най-лошият!”

Отърсвайки се от изненадата си усетих, че ми става любопитно, за това го разпитах не му ли харесаха игрите, които измислихме, филмчетата, разходката…а той каза, „Да, аз ти казах за количките, после ти започна да говориш нещо и аз опитах да играя със старите колички по нов начин, но не получих разбирането, от което имах нужда”. Осъзнах, че твърде рано съм се зарадвала на плодовете от явно половинчатата си емпатия и че всъщност не бях успяла да го чуя за нещо, което му е било достатъчно важно, за да каже, че накрая денят му е бил „най-лошият”. Вече не бързах за никъде, седнах до него. Присъствах, компютъра и домакинските дейности не ме разсейваха. Малко по малко дообелихме лучените обвивки на любимата ми детска душа и стигнахме до ядрото – понеже дългоочакваната среща с приятеля му от градината внезапно беше отпаднала сутринта, той е тъгувал по нея, защото му се е искало да преживее свързване и споделеност в игрите и интересите. Замълчахме, дишахме, гушнахме се. Това беше моментът, в който усетих, че по този въпрос и в този момент той беше получил вниманието и разбирането, от които действително се нуждаеше.

Означава ли това, че ако по-рано през деня бях достигнала до тези нужди, щях да оставя настрана задачите си и да седна да играя с него? Истината е, че не знам. Емпатията променя както говорещия, така и слушащия. Това, което знам е, че когато сме отдадени на това да следваме потока на живота в нас – нашите нужди – тогава винаги правим това, което е най-подхранващо за всички ни.

Ако и ти си любопитен да изследваш възможностите за дълбоко и пълноценно общуване, които цели да подкрепи комплектът Емпатико, можеш да го поръчаш от тук.

Автор: Естер Гомбаш

Тъжно ми е, защото искам нова количка. Истина ли е това? – II. част, продължението