Има пътища, по които поемаме не защото ни е любопитно, интересно или развиващо, а защото просто не бихме могли да не поемем по тях. Тези пътища са отвъд рационалното, логичното, разумното, но и отвъд вярата или амбицията. Когато нещо узрее да се роди, единствената посока е навън. Тогава всяка крачка е екстаз извън време и пространство и е изпълнена с чиста, незакотвена радост.

Дали съм вярвала, че ще преживея подобно нещо? Не, разбира се. Не искам и не мога да определя какво беше целият процес на сътворяване, може би състояние, близко до смъртта – колко хубаво би било, ако тя наистина се преживява по този начин. Да престанеш да съществуваш докато съществуваш възможно най-концентрирано и пълноценно.

Искам да го помня. Не, не искам да го помня. Искам само да съхраня в себе си чувствителността и отвореността към него.

Емпатико – от идеята до изпълнението
Tagged on: