Трябва ли да се стараем да разсейваме и утешаваме децата си, когато преживяват чувства като разочарование, тъга, скука и мъка? Правим ли им услуга, когато се поддаваме на техните желания, забравяйки за това какво на нас ни е важно в дадена ситуация? При разногласия реализирането на нуждите на единия задължително ли вървят с отпадането на нуждите на другия?

Моите отговори, както се досещате, са отрицателни и сега ще ви разкажа защо. Днес синът ми в един момент реши, че има един определен вид колички, с които би искал да си играе – и които той няма – и само и единствено това би му донесло радостта и вълнението, което търси чрез новото, което те биха му предложили. Тъй като имах работа за вършене, първосигнално реших, че ако открием в интернет къде се продават такива колички и му обещая до ден два да отидем да му вземем една, ще се успокои, а аз ще мога да се съсредоточа върху задачите си. След като не намерихме такъв магазин онлайн, стана време за обяд, пуснах му филмче за колички и час и половина всичко мина спокойно. В момента, в който филмчето приключи, темата за новите колички се поднови, заедно с цялата тъга и разочарование, което едно 6 годишно дете може да изпита покрай невъзможността да ги има веднага тук и сега.

Тогава в един момент осъзнах, че сме прекарали заедно 5 часа като само сме отлагали въпроса, но не сме го разрешили или приключили. В крайна сметка му казах, че има право да тъгува, щом му е мъчно и ще го оставя да си потъгува. Помолих го да ми каже, когато му мине тъгата, за да подновим разговора и да видим дали ще измислим какво да правим в останалата част на деня. След 5 минути синът ми каза, че се е изтъгувал.

Обсъдихме, че може да излезем и в него проблесна надеждата, че в кварталната книжарничка може и да си хареса нова кола. Отново влязохме в обсъждания, че бих му купила нова кола само ако наистина е нещо по-различно от това, което има в стотици варианти удома. После се замислих –  ако сега се съглася да му купя нещо без повод, само за да го накарам да ме остави намира и да се разведри, рано или късно ще го накарам да си плати за това, че съм престъпила принципа си и съм направила компромис със себе си. Представих си как при някоя дребна конфронтация изваждам тази ситуация и му натяквам:  „Аз ти купих количка без повод, а ти ….!” Правила съм го неведнъж и всеки път съм съжалявала, защото ми се иска връзката с детето ми да бъде много по-осъзната и подхранваща и за двама ни. Осъзнах, че не искам синът ми да плаща такава висока цена и че в перспектива не му правя услуга като се поддавам на лошото му настроение. Затова му казах, че чувам колко му се иска да играе с нещо ново и вълнуващо, но че вариантът да му купя количка за мен не е ок, защото за мен пък е важно той да съумява да използва по забавен за него начин богатия избор от играчки и игри, които вече притежава. Предложих му да потърси начин да преживее новост и нещо, което да му е интересно не чрез нова кола а чрез нов начин, по който да играе със старите игри, например.  Отново му повторих, че е негово право да тъгува ако му се тъгува, но че количка сега няма да му купя. След 5 минути го видях наредил количките си, играещ с тях. След още 5 каза, че вече и това не му е интересно. Отново измислихме нова стратегия. Това, което обаче се промени трайно бе, че беше видимо освежен, тъгата се беше изпарила някъде, тананикаше си и в крайна сметка си намери занимание, което нямаше нищо общо с колички.

Какви са изводите ми?

  • Като родител ми е много лесно да се подлъжа от желанието си детето ми да е перманентно щастливо и забравям, че богатството на живота съдържа в себе си цялата палитра от емоции и ако се опитам да го разсеям от някое чувство, аз го разсейвам от живота в него. Когато едно чувство се преживее изцяло, то отминава, но когато се потисне, остава заклещено някъде в гънките на психиката ни. Чудя се, макар този въпрос да е опростенчески, дали пристрастеностите и някои болести, с които се сблъскваме не са до някъде резултат от обичащи и добронамерени родители, които учат децата си, че е правилно да търсят заместители на негативните емоции и да ги потискат …
  • Когато не съм наясно със собствените си ценности в дадена ситуация и не ги заявявам ясно, посоката към която вървя е „компромис със себе си”. И когато по-късно осъзная това, ще накарам другият да си плати за това, че ме е „накарал” да го направя. А дали другият ми е виновен за това, че аз не съм наясно със себе си и не заявявам и отстоявам границите си? Не.
  • При спор или разногласия емпатията към другия върви ръка за ръка с емпатията към себе си. Само така може да се роди здравословно решение. Ако дам емпатия само на другия и пропусна да чуя в дълбочина себе си, правя жертва от себе си, а в последствие, когато си отмъстя за това, ще направя жертва и от него.
  • Когато открих каква потребност – забавление и нужда от нещо интересно – стои зад желанието от нова количка (което не е потребност, а действие за удовлетворяване на потребност) , вече можехме да изследваме различни други дейности, с които да се удовлетвори тази потребност и които да са в хармония и с моята нужда от ценене и пълноценно използване на вече наличните ни притежания. Нуждата е нещо абстрактно и благодарение на това може да бъде удовлетворена не само по един, а по много начини. От нашата креативност зависи да ги намерим и да не се отказваме.
  • Ако бях наясно с потребността си още в началото, преди да се поддам на повърхностното си желание да получа спокойствие и я бях изразила категорично, много по-скоро щяхме да достигнем до общо разбиране. Тактиката да „спестя време” от обяснения като му дам половинчата надежда, че ще получи количка, реално ми отне много повече от времето, отколкото ако се бях свързала с неговите и своите нужди и бяхме провели разговора от тази плоскост.
  • Синът ми не получи количка. Но надеждата ми е, че получи опитност по креативно мислене, право да преживява негативните си емоции пълно и цялостно, чуване и приемане от друг за това, което му е важно в даден момент (емпатия), пример, че има начин и двамата едновременно да получим удовлетворение за потребностите си.

Знам, че изпълнението на всичко това си е цяло предизвикателство, че лесно забравяме да бъдем осъзнати, че е необходимо постоянно внимание, за да избегнем автоматичните си реакции и да ги заменим с нещата, в които искрено вярваме. Подкрепата, това да можеш да се хванеш за нещо в тези моменти може да означава много. Това, че имам нещо физическо, за което да се хвана – един комплект от карти – ми действа заземяващо, дава ми посока, свързва ме с ценностите, в които вярвам и които искам да предам на детето си.  Имам да извървя много дълъг път докато стигна до там, че да се нарека осъзнат човек/родител (то като стигна едва ли това ще е първото нещо, което ще кажа), но когато видиш светлина, имаш ли друг избор, освен да тръгнеш към нея?

Ако и ти си любопитен да изследваш възможностите за дълбоко и пълноценно общуване, които цели да подкрепи комплектът Емпатико, можеш да го поръчаш от тук.

Автор: ЕстерГомбаш

 

 

Тъжно ми е, защото искам нова количка. Истина ли е това?