„Бутони и криви огледала
Когато стигнем дългоочаквания миг, в който започваме да се наричаме възрастни, и в който подаваме огънче на мама от собствената ни запалка и получаваме колата на татко за петък вечер, започваме мислим че вече най-сетне сме станали господари на себе си. Правим каквото поискаме, отиваме, където поискаме и се срещаме с когото поискаме.
Едва ли – би отвърнал Ерик Бърн, създателят на транзакционния анализ, – просто си въобразяваш, че си свободен. От това, че си пораснал и имаш смелостта да се заяждаш с полицаите, и да носиш очила с розови рамки, с които да възмущаваш почтените граждани и да гледаш света през розовите им стъкла – все още нищо, ама нищо не се е променило. Същото петгодишно дете си, които със сополиво носле тропа с крака пред витрината със сладки, и което подрежда играчките си повтаряйки наставленията на родителите си. Защото, колкото и да си учил и да си се доказвал до сега, думите на родителите ти и до днес са по-силни от гласа на сърцето ти, и някогашният малък сърдитко, който си бил, държи управлението върху много повече бутони в контролната зала на душата ти отколкото сериозният господин или госпожа, в които си се превърнал – дори ако научните степени вече не се събират на два реда пред името на пощенската ти кутия.
Така би казал Ерик Бърн, а на него можем да се доверим, защото думите му се основават не на празни хипотези, а на хиляди преки наблюдения от успешна психотерапия. Неслучайно две от книгите му – Игрите, които хората играят и Какво казваш, след като си казал „здрасти” – станаха бестселъри за отрицателно време, а възгледите и термините му се превърнаха в част от ежедневната ни реч.
Съществува и един друг, също толкова оригинален и стигащ до същността модел – този на хуманистичната астрология – с който транзакционният анализ се допълва така съвършено както отдавна търсените и най-сетне намерени части от пъзел. От брака на двата подхода се роди и тази книга, която в стила си до голяма степен отговаря на парливия и неуважителен стил на Бърн. Бързам обаче да уточня: кривото огледало, което Бърн ни представя, никога не е с цел осмиване на Човека, а на неговите игри, хитрини и самозаблуди. Защото вярва в същото, в което вярва и авторът на тази книга: че един сърдечен смях е поне толкова добра терапия, колкото е и да лежиш на дивана на психоаналитика в продължение на месеци.“
Откъс от книгата на Петер Ракош: Игрите, които зодиите играят
Очаквайте през септември 2010!
